Среща с любовта

Големият кръгъл часовник над гишето за информация на централната гара показваше шест без пет.Високият млад армейски лейтенант,който току що беше дошъл откъм коловозите,вдигна загорялото си от слънцето лице и присви очи,за да види колко е часът.Сърцето му биеше толкова учестено,че чак се плашеше,защото не можеше да овладее ритъма му.След пет минути щеше да види жената,заемала толкова специално място в живота му през последните 13 месеца,жената ,която не познаваше,но чиито писма носеше винаги със себе си и чиито думи го бяха подкрепяли ...Той се премести възможно най-близо до гишето за информация,точно толкова,колкото да не се смесва с тълпата хора,обсаждаща чиновниците...

Лейтенант Бландфорд си припомни една нощ,може би най-лошата от войната,когато самолетът му бе пленен.Беше видял отблизо захиленото лице на един от вражеските пилоти.В едно от писмата си до нея й беше признал колко често се страхува и само няколко дни преди този бой бе получил отговора й:,,Разбира се че ще се страхуваш....всички храбри мъже се страхуват.Нима цар Давид не е познавал страха?Ето защо е написал 23-ти псалм(в изданието на Св.Синод-е пс.22:4)Следващият път, когато изпиташ страх,искам да чуеш гласа ми,който ти казва:Да тръгна и по долината на смъртната сянка,няма да се уплаша от злото,защото Ти си с мен".Спомняше си че тогава във въображението си наистина бе чул нейния глас и това му бе вдъхнало сила и кураж.

Ето че сега щеше да чуе гласа й в действителност.До пет оставаха четири минути.Чертите му се изостриха.

Под необятния,обсипан със звезди небесен купол,хората вървяха забързано,подобно на нишки,заплетени в сива мрежа.Едно момиче мина близо до него и лейтенант Бландфорт замръзна.На ревера на костюма си бе затъкнала червено цвете,но то бе пурпурно благовонно секирче,а не малката роза за която се бяха споразумели.Освен това момичето бе твърде младо,някъде към 18,докато Холис Мейнъл честно му беше признала че е на 30 години."Е,и какво от това?-бе отговорил той-Аз съм на 32".Всъщност беше на 29.

Мислите му се върнаха към онази книга-книгата която като че ли сам Господ му бе дал в ръцете,една от стотиците книги в армейската библиотека,изпратени в тренировъчния лагер..Казваше се "Тегло човешко"и навсякъде по белите и полета бяха надраскани бележки с женски почерк.Той винаги бе мразил подобен навик,но тези бележки бяха различни.Никога не бе допускал че една жена би могла да вникне в мъжкото сърце толкова нежно,с такова разбиране.Името й бе написано на етикетче,обозначаващо собственника:Холис Мейнъл.Той прерови телефонния указател на Ню Йорк и откри адреса й.Писа й а тя му отговори.На следващия ден ги натовариха на кораб и ги изпратиха другаде,но продължиха да си пишат.(Цели 13 месеца тя отговаряше предано,и нищо повече.Дори когато писмата му не достигаха до нея,тя пак пишеше и сега той вярваше,че е влюбен в нея и че тя също го обича.Но тя отхвърляше всичките му молби да му изпрати своя снимка. Разбира се това,това беше лошо,но тя му обясни отказа си така:"Ако чувствата ти към мен са истински,ако са искренни,тогава какво значение има как изглеждам?Представи си че съм красива.Винаги би ме преследвало усещането,че именно това е повлияло на избора ти, а такъв вид любов ме отвращава.Представи си че съм грознаа трябва да признаеш,че това е по-вероятно).Тогава бих се опасявала,че продължаваш да ми пишеш,само защото си самотен и си нямаш никого другиго.Не, не ме моли за снимка.Когато дойдеш в Ню Йорк,ще ме видиш и ще вземеш своето решение.Помни че и двамата сме свободни да спрем,или да продължим-въпрос на избор..."

Една минута до шест-той дръпна дълбоко от цигарата си.Тогава сърцето на лейтенанта подскочи по-високо отколкото някога е летял самолетът му.Насреща му идеше една млада жена.Фигурата й беше стройна и източена.Русата й коса се спускаше на вълни,прибрана зад деликатните й уши.Очите й бяха като сини цветя, устните и брадичката й притежаваха някаква нежна твърдост.В бледозеления си костюм приличаше на оживяла пролет...

Той пристъпи към нея,напълно забравил да отбележи факта,че не носи никаква роза.Устните и се изкривиха в тънка предизвикателна усмивка:

-Върви си по пътя,войниче-промълви тя.

Без да съзнава,той направи още една стъпка към нея.И тогава съзря Холис Мейнъл.

Тя стоеше точно зад момичето,жена прехвърлила четирийсетте,с посивяла коса,напъхана под износена шапка.Бе повече от закръглена:краката й, с дебели глезени,бяха мушнати в обувки с плоски подметки.Но тя носеше червена роза на смачкания ревер на кафявото си палто.

Момичето в зеления костюм бързо отмина.

Блендфорд се почувства така,сякаш го разкъсват на две-тъй силно бе желанието му да последва момичето,но и толкова дълбок бе копнежът му по жената,чийто дух бе съпровождал и подкрепял неговия.И ето, сега тя стоеше пред него.Бледото й подпухнало лице бе приятно и чувствително-сега той можеше да види това.Сивите й очи излъчваха мек топъл блясък.

Лейтенант Бландфорд не се поколеба.Пръстите му напипаха малкото,захабено,подвързано в синя кожа томче на"За човешката робия",с което трябваше да й покаже че това е той.Това нямаше да бъде любов,но нещо много ценно,може би по-рядко от любовта-едно приятелство,за което щеше и трябваше да бъде вечно признателен.

Той изправи широките си рамене,козирува и протегна книгата към жената,макар че когато проговори остана шокиран от горчивината на гласа си:

-Аз съм лейтенант Джон Бландфорд а вие,вие сигурно сте госпожица Мейнъл.толкова се радвам да ви видя.Може ли....Може ли да ви поканя на вечеря?

Устните на жената се разтегнаха в усмивка.

-Не знам какво означава това,синко-отвърна тя.-Онази млада дама,която току що отмина,ме помоли да закача тази роза на палтото си. Каза, ако ме поканите да изляза с вас, да ви съобщя, че ви чака в онзи голям ресторант оттатък улицата.Каза още че това е един вид проверка.Аз самата имам две момчета при Чичо Сам,затова на драго сърце се съгласих да услужа.
Суламит Иш-Кишор

Оо, страхотно е, че си го постнал!
Поздрави! :)

хубаво!!!

дори го изтрих без да искам веднъж,но мисля че си струва да стигне до повече читатели

да се прочете наистина.Много поучително е даже.Харесва ми!

има хубав край, иначи щях да ти дърпам ушите :) Струва си двойното писане...Поздрави

Не знам какво да ти кажа,и без това съм развълнувана ,но това е ,това е............................ още по-вълнуващо!!!

Много е хубаво... Много малко мъже обаче са като въпросния герой.

Никак не са малко.Малко са тези които имат възможност да го докажат.Защо се получава така-?Защото когато мъж е с красива жена тя си мисли че той e с нея заради външния вид и трудно може да се убеди в обратното.И обратно,когато жената не е чак толкова хубава като външност се пита дали мъжът до нея не я е избрал само защото не е намерил нещо по-"хубавко"

те и двата възможни края са добри,е единият малко повече но.....пък за ушите-свикнал съм;)))

чел съм го над 30 пъти и всики път ме разчувствa...

Да си призная аз видях моята съпруга за пръв път 15ина дена преди сватбата, но и до днес само тя е в сърцето ми.

Много е важна да изразиш, че вътрешната красота те вълнува повече от външната.

разбирасе че вътрешната красота е важна.Особенно ако смяташ да живееш с този човек.Ако си снея само заради външния вид,какво ще стане след години-когато кожата и се набръчка,косата вече не е същата,напълнее или отслабне-ще спреш ли да я обичаш?Или когато я погледнеш в очите ще виждаш същия човек в когото си се влюбил

Много изненадваш завършек, останах като гръмнато:) Невероятно, ама каквото и да говорите, наистина тези мъже са единици, на изчезване, трябва в резерват да се държат. За съжаление.